Физическата агресия е разпространена практика в предучилищната възраст, особено сред момчетата. По време на средното детство пряката физическа агресия намалява значително. Вербалните и социалните умения на деца в училищна възраст им позволяват да поискат, ласкаят или понякога заплашват, за да получат това, което искат, без да се налага да прибягват до физическа саморазправа. За по-голямата част от децата в тази възраст (,които по принцип не са агресивни,) физическата агресия е необичайна и появата й е вероятно израз на лична, умишлена враждебност или отговор на провокация от страна на други деца. Децата в тази възраст лесно правят разлика между умишлено и неумишлено поведение. Поради това те са склонни да простят, но и да наложат наказание, ако забележат враждебни намерения.
Независимо от тези общи тенденции, често се срещат деца, които контрастират с изразено агресивно поведение. Тези деца са враждебни, разчитащи на насилието като средство за упражняване на контрол и поддържане на статуса си сред връстниците си. Тормозът и отношенията, които тези деца налагат са отговорни за голяма част от физическата агресия, наблюдавана при децата в тази възраст. Този вид агресия започва да се проявява на 5 – 6-годишна възраст, но най-често в по-късните години на средното детство и началото на юношеството.
Момчетата хулигани използват както физически, така и емоционални стратегии в атакуването на жертвите, докато момичетата разчитат по-често на релационната агресия (клюки, подигравки, интриги). Децата, които тормозят другите, често сами са били подложени на строги наказания и/или физическо насилие от страна на родителите/настойниците си. Те са чести жертви на подобно поведение вкъщи. Тяхното поведение отблъсква другите и те често се чувстват изолирани. Това от своя страна засилва агресията им към другите, опитвайки се чрез нея да получат желания социален статус.
Проучванията в САЩ показват, че едни и същи деца (около 10% от децата в училище) са обект на многократен тормоз. Ако този тормоз продължи, тези деца (често непопулярни, отхвърлени от другите) са заплашени от развитие на депресия и други тревожни разстройства и съответно по-дълбока социална изолация. Някои деца се опитват да се измъкнат от ролята на жертва, превръщайки се в хулигани. Въпреки че повечето деца не са нито жертви, нито хулигани, те стават многократно неволни свидетели на ежедневния тормоз. Те често са обезпокоени от жестокостта, но не знаят как или не смеят да се борят с нея.
Децата в училищна възраст са склонни да вярват, че тормозът се случва под наблюдението на възрастните. Тормозените деца често не търсят подкрепата на възрастните, но дори и да го направят, получената подкрепа е невинаги адекватна. Проучванията показват, че кампаниите „не на насилието в училище” нямат съществен резултат. За да бъде спряно насилието в училище е необходимо активното наблюдение от възрастните (родители и учители), както и развитието на системите за подкрепа от връстниците (разговори с децата, измисляне на стратегии за справяне…).